От какво зависи дали ще имаш добро чувство за хумор?

След прочитането на статия за неспособността на българите да се самоиронизират, в която има много истини за живота по нашите ширини, се замислих за това от къде идва тази неспособност за самоирония, защото в статията нямаше обяснение за първопричината. Сетих се за интервю с Мадлен Алгафари, в която тя обясняваше разликата между принадената стойност и собствената стойност на човека. Принадената стойност зависи от всички онези дипломи, грамоти, материални символи на статуса, които сме придобили в живота си. За съжаление, в България (а и не само тук) хората имат самочувствие изградено единствено въз основа на принадената си стойност. Безусловната стойност е тази, която ние имаме, само поради факта, че сме човешки същества и дишаме. Всяко дете, появило се на белия свят трябва да знае, че то е ценно само защото съществува.

Изключително важно е родителите да могат да създадат у детето усещането за неговата ценност, без то да трябва да изпълнява каквито и да било условия. Когато детето направи нещо неправилно, в идеалния случай родителят ще му обясни защо това е неправилно и ще порицае постъпката, а не личността на детето като цяло. Поставянето на етикети от рода на „ти си лошо дете” или заплахи като „ще се откажа от теб, ако не слушаш”, и т.н. са противопоказни. Колко от нас са чували такива фрази в детството? Те може и да имат бърз ефект в желаната посока според родителя, но в дългосрочен план последствията са определено нежелателни – сриване на самооценката на детето. То все още няма развито абстрактно мислене и приема всичко буквално. То не може да разграничи казаното от родителя поради изпитвания моментен гняв и чувствата на родителя по принцип. Всички отношения в бъдеще с приятели, колеги, работодатели, партньори ще бъдат условни. Важно е поне в отношенията си с родителите детето да чувства безусловна обич. Това означава внимателно подбиране на думите, с които майката и бащата изразяват недоволството си от постъпката на детето, за да не се почувства то цялостно отхвърлено.

Когато има добра себеоценка, детето се превръща във възрастен, който приема спокойно критиката и преценява дали действително може да я използва като обратна връзка за своето самоусъвършенстване или критиката е отправена неоснователно и в такъв случай просто ще бъде игнорирана. Да можеш да носиш на шеги също зависи от себеоценката. Неувереността не е добра основа за развиване на способност за самоирония.
Разбира се, има хора, които прекрасно се самоиронизират и в същото време себеоценката им куца, но в този случай самоиронията няма вкуса на забавлението, тя е самозащита с горчив привкус, при която се презастраховаш срещу евентуалните нападки на събеседника, като сам си нанасяш удара. Така отнемаш удоволствието на противника да търси къде ти е слабото място и да те стрелне точно там. Когато ти сам си нанасяш удара, болката е по-поносима, защото най-малкото е очаквана, а когато се страхуваш, че може да бъдеш нападнат, но не знаеш точно кога и как ще се случи, трябва да си постоянно нащрек. Тази самоирония, обаче, съвсем не е признак за изтънченост на интелекта, преодолени комплекси и забавен характер. Напротив, именно тя показва стабилно количество натрупани комплекси.


Да имаш чувство за хумор е страхотно, ако обаче, той не ти служи да изказваш по индиректен начин своето негативно мнение за друг. Много често свръхзабавните личности са чисто и просто хора, които се страхуват да бъдат открити и да влязат в честна и прозрачна дискусия по неудобни въпроси. Много по-лесно е да се скриеш зад „чувството за хумор” и да си кажеш всичко, но когато другият човек разбере подтекста, ти да отвърнеш: „Ееее, аз само се майтапя. Ти пък въобще ли нямаш чувство за хумор?!?”.

Подигравката няма общо с чувството за хумор. Разликата е в намерението. Ако шегата е с цел да се посмеем дружно и да се развеселим, да разведрим атмосферата – тогава е добронамерена и е истинско чувство за хумор. Когато целта на шегата е да „боднеш” човека срещу теб, защото ти е неприятен, завиждаш му, различен е от тебе и т.н., тогава си е чиста проба боязливост да изказваш нещата директно и открито или неспособност да приемаш различните от теб. Тогава шегата е недобронамерена и човекът отсреща с пълно основание може да се отдръпне от разговора или да разкрие истинските ти намерения.

Това, което на нас българите ни трябва, е повече смелост да бъдем себе си и да не слагаме маски, да изградим добра самооценка, за да може като се смеем на някой свой недостатък, да знаем, че това по никакъв начин не уронва личността ни като цяло, защото сме си ценни. Всички знаем сентенцията:”Няма идеални хора”, но като чели всички се опитваме неистово да докажем, че ние всъщност нямаме никакви недостатъци… „за да не се изложим”. Докато истински не приемем, че не е нужно да сме идеални, за да сме ценни, ще е трудно да носим на шеги, дори когато са добронамерени.

Когато родителите не са успели да създадат усещане за безусловна стойност, а постоянно са поставяли условия пред детето, за да бъде обичано – „ако не направиш това, мама няма да те обича”, „ако направиш онова, не ми се прибирай вкъщи” и т.н., детето става възрастен, който трябва да има за основна цел да се превъзпита, да се роди и отгледа наново, като този път сам той си е родител и си създаде истински добра самооценка, работи върху себе си, опознава изградените в детството самозащити, които вече не му вършат работа и ги заменя със здравословни модели на мислене и поведение. Тогава някакси от самосебе си ще може и да се забавлява със самоирония. Когато повече хора в нашата страна осъзнаят, че работата върху самооценката и себепознанието са базата за удовлетворение и в останалите области на живота, тогава и в чисто културно отношение ще преминем поне десет крачки напред като нация.

Изчезва ли наистина българското общество?

Преди няколко дни попаднах на пост във Facebook, в който се твърдеше, че българското общество е изчезващ вид. Мнението на автора се отнасяше за политическите и икономически причини за мрачната прогноза.

Аз обаче се замислих за това, което мен винаги ме е измъчвало и все още ми е трудно да приема – апатията на хората към всичко, което не ги засяга пряко – поне на пръв поглед. Ако даден проблем не им създава в момента дискомфорт или страдание, той се пренебрегва – „не е моя работа да се меся”, „всеки да се оправя сам в живота”…

Изчезването на едно общество се дължи на липсата на далновидност, на пренебрегването на факта, че ако на „цялото“ му е добре, то и на единиците ще им е добре. Всеки се спасява поединично, няма достатъчно солидарност и емпатия на ниво общуване с близките хора, с колегите… а какво остава за отношението на политиците към проблемите на непознати за тях хора и съдби.

Всичко започва от отношението и мисленето на мнозинството хора в обществото. Ако повечето от тях нямат усещането за принадлежност към цялото, ако фрази като „национална гордост” се смятат за отживелица или даже наивитет и е срамно да ги използваш, защото все някой ще се намери да ти каже: „Абе, ти в кой свят живееш?”, то тогава какво наистина предпазва цялото от бавен разпад?!?

Не знам за вас, но понякога пред лицето на старостта, наблюдавайки възрастни хора в автобуса, се замислям за смисъла на живота. Не че това е единственият момент, когато такива мисли ми минават през главата, но в такава ситуация се случва по-често. И тогава две са основните желания, които ме заливат с пълна сила – едното е да живея живота с наслада, да забелязвам хубавите неща, които ми се случват, да се радвам на всяко удоволствие, което животът ми предлага, да го изживявам „на макс”, а второто ми желание е – да оставя следа – хубава, смислена, да съм полезна за тези, за които имам възможност да бъда полезна.

Най-важното условие, за да бъдеш полезен, е да развиваш емоционалната си интелигентност – способността да намериш баланса между собствените си желания и желанията на другите, да имаш силата да останеш стойностен човек със запазени ценности въпреки болката, която понякога изпитваш в живота, въпреки некоректността, на която ще попадаш понякога и въпреки хората, загубили ценностите си, с които ще ти се налага да общуваш.

Да продължаваш да вярваш, че думи като доброта, искреност и благородство не са просто литературни термини, които използваме в детството си в класните по литература, а реално съществуващи неща в отношенията на хора, търсещи истинско приятелство и истинска близост – щастие, което се усеща в най-дълбокото на сърцето и което си заслужава усилията да поддържаш тази вяра!

Ако повече хора се опитват в по-голяма част от ситуациите в живота си да се водят от принципа „Ще се отнасям към другите така, както искам те да се отнасят към мене, дори да нямам гаранции, че ще получа от точно тези хора реципрочно уважение и приятелско отношение”, то тогава „преходът” към по-добро икономическо и социално положение в България ще е по-плавен и бърз.

И дори и за някои хора горното изречение да звучи като илюзия, утопия и наивитет, има природни закони, които са логични и следват принципа на „причината и следствието” – ако системата е здрава и на елементите в нея им е добре, но за да е здрава системата, елементите трябва да мислят и за системата, и за цялото.

Как искате да растат децата в България – в атмосфера, напоена с негативизъм и липса на вяра или в една поне с мъничко подобрена среда? Когато сутрин излезете навън каква верига на взаимодействия искате да стартирате още с общуването си с продавача в магазина или колегата в офиса? Защото както Да Винчи е казал: „Всяко едно нещо е свързано с всичко останало.”

В търсене на истината: мека като водата или твърда като скала… стигнах до общуване „през любовта”

Преди месеци се запознах с една жена, с която ни се налага да общуваме ежедневно и предполагам, че това е предизвикателство и за двете ни, защото усетихме почти от самото начало, че „не сме от една порода”. Разбиранията ни се различават, стилът ни на говорене е различен…

Трудно понасям грубостта, подигравките по адрес на някого и лицемерието и дори и да не изразя с думи нехаресването си към такъв тип поведение, емоцията ми се изписва на лицето и човекът отсреща лесно може да види, че не приемам това, което наблюдавам.

Колкото повече жената усещаше моята непоносимост към нея, толкова по-груба ставаше в отношението си към мен.

Знаех, че това е нейният начин да скрие някаква болка дълбоко в нея – да се „отърве” от каквато и да е чувствителност. Но знаенето не ми помагаше да понеса по-лесно ледения ѝ поглед и глас или подигравките относно външността на този или онзи човек.

Никога не съм харесвала подигравката. Това е детска реакция на самозащита, когато детето се чувства застрашено – то се опитва да се разграничи от нещо или някой, който е различен. Подигравката е нетолерантност към различието, тя е предразсъдък. За съжаление, за много възрастни хора това поведение си остава навик и дори го смятат за чувство за хумор. За мен този, който има добро чувство за хумор, може да го използва без това да е за сметка на друг, още повече, когато става въпрос за някаква чужда болка.

И понеже аз съм по-чувствителна по природа, контрастът между мен и нея беше още по-голям. Първата ми реакция беше желанието да се опитам да избягам от ситуацията, но след това реших да остана и да видя как ще се развият нещата с времето.

Месеци наред се опитвах да не показвам колко ми е трудно да бъда покрай нея. Гласът, с който ѝ говорех беше твърд като скала. Една приятелка ми сподели какво мъжът ѝ е казал на сина им, когато е бил тормозен в училище от съученик: „Ще натиска, докато удари на твърдо.” Синът ѝ, който преди това се страхувал да каже нещо на грубия си съученик, най-накрая се осмелил да „покаже зъби” и тормозът спрял. Оставих мекотата си за приятелите и ставах все по-твърда около тази жена.

Самата аз се учудвах от това каква черупка мога да си изградя, когато се налага да се предпазя. Защитавах позицията си по различни въпроси, опитвайки се да не обръщам внимание на некоректното и неуважително отношение към мен. Можех да си замълча, да не казвам какво мисля, но това за мен е прекалено голям компромис.

Опитите ми да не показвам колко меко сърце нося ме изморяваха.

Доказах си, че мога да бъда твърда като скала, но когато това не е естественото състояние на душата, човек се намира в прекалено голям разход на енергия. И както Клариса Естес казва в „Бягащата с вълци” – важно е периодично да си търсим „кожата”, истинската кожа, тази, която често изтънява, когато сме в неблагоприятна среда. За да я възстановим, трябва да се оттегляме от време на време там, където се чувстваме сред „свои” – при близките си хора, за да се заредим с лечебната енергия на обичта и доверието в отношенията. В тези отношения можем да свалим всички защитни черупки и просто да бъдем себе си, да дишаме с пълни гърди. Благодаря на Бога, че в живота си имам хора, пред които мога спокойно да разголя душата си.

И тъкмо, когато реших, че съм останала прекалено дълго в тази среда и че имам избора да отида там, където ще се чувствам като „лебед сред лебеди”, нещо интересно стана. Говорех с жената с мисълта, че няма да остана още много и моят нов непукизъм по някакъв начин се усети от нея. Чувствах се силна по някакъв нов начин, без да ми коства усилия да се „втърдявам”. Да си спомниш, че имаш избор и вярата, че заслужаваш нещо много по-добро ти дават невероятна сила. Нещата започнаха да се успокояват между нас.

Но това, което най-много промени ситуацията, е една неочаквана случка. С една приятелка се получи недоразумение, при което се почувствах неприета такава, каквато съм и много ме заболя. Но интересното е, че в дните преди да проведа втори разговор с приятелката си и да разбера, че погрешно сме си разтълкували думите, постоянно ми идваше наум асоциация с жената, с която сме „от различна порода” и по някакъв странен начин усетих болката ѝ и неприятното усещане, което тя самата трябва да е имала през всички тези месеци, защото не я приемам. А на мен наистина много ми личи, когато харесвам или не харесвам някого. И изпитах съчувствие към нея.

От тогава насам в контактите ни няма онова напрежение от началото. Нищо не съм ѝ казвала, но новата енергия се чувства и сега се радвам, че не избягах от ситуацията, а останах, за да видя колко много може да се промени, когато търсим начин да я подобрим, когато сме отворени за възможността да разберем поне малко мотивите на другия, да усетим болката му зад маските, които си слага. Още в началото знаех това, но беше само на теория, мислех го, но не го усещах, не беше минало през сърцето под формата на съчувствие.

Не знам колко още ще остана в тази среда. Не правя планове. Напоследък изживявам всеки ден с любопитство, спонтанно и с много по-голяма доза приемане от преди. Много ми допадна мисълта на ОШО: „Животът не е бизнес за управляване, а тайнство за изживяване.”

И накрая ще споделя нещо, което прочетох в списание „Всичко за жената.” Една от редакторките попитала писателя Калин Терзийски как така пише реални истории за реални хора и те не му се обиждат и той ѝ отговорил: „Ако пишеш истината за хората, пълната истина, единственият начин да не те убият, е да пишеш през любов. Ако ги обичаш, каквото и да пишеш, е добре. Нужно е да се настроиш, и да пишеш през любов, милост и добро чувство. Пиши за тях през любовта, тая, волевата, благородната, която ние си избираме като стил на живот”.

Мисля, че това е вярно не само за писането, но и като цяло за общуването ни с другите хора…

За жабите и кризите

Преди време бях прочела за един експеримент с жаби. Изследователи сложили една жаба в тенджера с кипяща вода и тя изскочила с всичка сила и се спасила от смърт. Друга жаба сложили в тенджера, в която водата се нагрявала на бавен огън. Жабата не изскочила, стояла си там докато се сварила без да усети. След това попаднах на информация, че такъв експеримент въобще не е имало. От гледна точка на етичност към животните наистина е по-добре да не е имало. Но метафората за съдбата на двете жаби ме накара да се замисля за навиците, инерцията, страха от промяната и кризите.

За мъжа, който работи нещо, което не харесва, но не вярва достатъчно в себе си, за да опита нещо ново (а и заемите са си заеми, за съжаление те не позволяват много пространство и време за експерименти). Шефът му често се държи с неуважение към него, въпреки че той съвестно си върши задълженията. И той е сложил маската на непукизма. Опитва се да заблуди и себе си, и другите, че е „над нещата”. Но не е. Себеуважението му страда. Има изгарящо желание за промяна. Неосъзнато. За това говори необяснимият сърбеж по тялото, въпреки че кожата му е видимо здрава. Но тялото му дава сигнали, че започва да се „сварява” като жабата, бавно и постепенно. Че непоносимата лекота на битието го задушава и е по-добре да се събуди навреме, да изскочи от тенджерата без да чака криза. Или може би да се надява кризата да дойде, за да му даде тласък да направи скока и да се спаси от бавното мъчение.

За жената, която посвещава 100% от времето си на децата и дори и майчинството ѝ да е сбъдната мечта за нея, природният закон за баланса изисква от нея да отдели време само за себе си, за да се зареди с енергия. Тялото и ума ѝ молят за мъничко усамотение и почивка от ролята на майка. Често ѝ се случва да има усещането, че не може да диша. Лекарите казват стандартното „от нерви е”, но не казват това, от което тя има крещяща нужда – да върне баланса в живота си, за да е полезна и на себе си, и на децата си.

Защо трябва да се чака дъното, за да тръгнеш в посока нагоре? Защо хората имаме склонността да се вкопчваме в познатото, навичното, което отдавна е спряло да ни върши работа? Защо не се правят повече усилия още в училище да се повиши осъзнатостта за важните аспекти от живота и децата да научават кое поддържа баланса? Някой може да отговори с теорията за конспирацията –  неосъзнатите хора са по-лесни за манипулиране и някой има изгода от това. Но аз си мисля за нещата от друга гледна точка – развиваме се технологично, летим в Космоса, а това, което е най-близо до нас, го пренебрегваме. Ако се научим да обръщаме по-често погледа си към нас, няма да минем през живота си на автопилот. И ще развием усет да изскачаме от тенджерата без да чакаме кризата.

Харесвам многопластови мъже

Понякога е трудно да кажеш защо някой те привлича. Усещаш го, но не можеш да го определиш с една дума. Опитах се все пак да стигна до една дума и тя е – многопластовост. За мен не е важно някой да е перфектен в нещо. Прекаленото отдаване само на едно нещо го прави негъвкав и небалансиран. Това го отдалечава от многостранността на живота.

Много по-приятно и интересно ми е да съм в компанията на мъж, който цени целостта си и разгръща интересите си в различни посоки. Мъж, който се наслаждава на всички свои аспекти – физическия, интелектуалния, емоционалния и духовния. Да имаш контакт с такъв мъж е като да отгръщаш пласт след пласт от него и това да те стимулира самата теб да разкриваш себе си пред него пласт след пласт.

Харесват ми мъже, които се грижат за тялото си. Не само заради естетическия вид и сексапила като резултат от усилията им, но и заради самата идея, че правят нещо добро за себе си. И все пак мъжът с хубаво тяло няма да ме развълнува, ако няма други интереси, освен фитнеса и хранителните режими. Много бързо ще се изчерпят темите ни на разговор.

Мъжът, който развива интелекта си и израства в кариерата, може да има много богати познания в своята област или в много области, но ако няма достъп до сърцето, чувствата, интуицията и спонтанността си, няма как да събуди тръпка, когато си до него, защото усещането му за света е прекалено прагматично. Ще липсва магията на специалните моменти. Дори да има големи финансови възможности и да те заведе на места, които са символ на романтиката, няма да я усетиш, ако той самият не я чувства отвътре. Романтиката не е място или дестинация, тя е в погледа на човека, който вижда специалното у теб. Тя е страстта, изразена по чувствен начин. Секс, който се получава между теб и него като уникална сплав. И оставя спомени. И е плод на истинска интимност.

Живеем в свят, в който е трудно да запазиш баланса между материалното и духовното. Някои се фокусират само върху едното, а други – върху другото. Най-хубаво е да има и от двете. Трудно е да водиш разнообразен начин на живот без добри доходи, но ако цялото ти внимание е заето само с прагматични неща, ще изпуснеш есенцията на живота – да усещаш тръпката от любовта, да изпълваш пространството между теб и любимия човек с хубави емоции. Да има много повече вдъхновение и много по-малко баналности във връзката.

Преди време говорих с една жена за загадъчността. Според нея жената и мъжът трябва да споделят по-малко с този, когото харесват, за да се запази тайнствеността и да са по-интересни. За мен, обаче, интересният човек не е този, който пести думите си, а този, с когото имам какво да си кажа, този, който се обогатява като използва сетивата си, за да попива усещания и впечатления от света и после ги споделя.

Това е хубавото на многопластовите хора. Те не могат да бъдат „прочетена книга”, защото са търсещи хора. Търсят себе си в различни ситуации. Търсят гледната точка на любимия. Интересуват се, четат ценни и полезни книги, развиват се, вълнуват се от отношенията, обсъждат, разкриват се. Имат здрава ценностна система, стойностни цели в живота и живеят с усещане за смисъл и вдъхновение. Обичат и уважават себе си и любимата жена. В отношенията с такъв мъж има и истинска близост, и тръпка.

Да бъдеш красива на 20 е дар, да бъдеш красива над 40 е вътрешна победа

Харесвам красотата на жените 40+. Тя е специална. Жените не са случайно красиви на тази възраст. Красотата им е доказателство за красиво вътрешно състояние, за житейска мъдрост и осъзнатост.

Добре поддържаното тяло и грижата за кожата не са достатъчни, за да има една жена излъчване като на Брук Шийлдс или Дженифър Анистън. Често ми се случва да заглеждам лицата на хората в градския транспорт и да си мисля за това каква емоция е „запечатало” лицето на човека. Можеш да видиш как най-често се е чувствал този човек през годините – подозрителен и недоверчив, изпълнен със завист или насмешка, гневен и огорчен или упорито търсещ красивото и в хубавите, и в тъжните моменти, искрен и свободен (или поне търсещ вътрешната свобода).

Помня как  веднъж в метрото се бях захласнала да наблюдавам една фина, женствена и „духовно елегантна жена”, която на фона на хората наоколо, сложили „защитната маска” на недоверието на лицето, изглеждаше като слънчев лъч в мрачен ден.

Не, това не означава, че тези жени са винаги щастливи или че са последователки на изкуственото позитивно мислене, че не изпитват дълбоко емоциите (и радост, но и гняв или тъга) или че не забелязват проблемите. Такива жени са истински себе си, позволяват на негативната емоция да мине през тях, да я преживеят, осъзнаят, намерят някакъв смисъл в нея и след това я пускат да си замине. Няма как да не сте попадали във фейсбук на една мисъл „Не позволявай раните да те превърнат в това, което не си/не искаш да бъдеш.” На това се дължи красотата на жените над 40 – те не са оставили раните да „загрозят” душата им. Това е победа на духа над огорченията, предателствата и провокациите.

Истинско удоволствие е да си в компанията на такива жени. Те могат да са меки, топли и уютни, но и твърди, категорични, диви и емоционални. Тези жени знаят кога да сложат границата и кога да сложат край на нещо, което не вибрира на тяхната честота.

През повечето време умът и сърцето им са отворени за света. Провокират сами себе си, не са затънали в рутина, в инерция и консерватизъм.

Когато видя снимки на красиви 20-годишни модели се възхищавам, а когато видя снимки на красиви жени над 40 – не само се възхищавам,  аз се вдъхновявам!

Благодарна съм на живота, че лично познавам точно такива красиви и мъдри жени.

За училището, нещата с отложен ефект във времето и дереджето на обществото

Казват, че каквито са хората в едно общество, такива са и политиците. Не всички хора са еднакви, разбира се, и не е хубаво да се обобщава, но все пак… каквито са ценностите и нагласите на преобладаващата част от обществото, такова е дереджето на политиката, спазването на законите, икономиката, образованието и удовлетвореността на хората.

Всичко започва от детството. Това е идея, която е доказана многократно. Бъдещето на една нация зависи от това, което децата наблюдават ежедневно. Да, не всички деца реагират по един и същи начин. Някои деца  са почти “copy&paste” на моделите на поведение, които са видели в близкото си обкръжение, а други се развиват в съвсем различна посока именно като опозиция на това, което не харесват в своите родители, учители, общност. В най-добрия случай децата се научават да мислят самостоятелно и стават осъзнати възрастни, които избират кое от старите модели да запазят и кое е по-добре да отхвърлят и заменят с по-здравословни нагласи.

С кого децата прекарват почти целия ден? С учителите. Хора, които трябва да имат търпението да изслушват всяко едно дете, да разрешават конфликти, да запалят интереса на децата към знания, да поддържат детския ентусиазъм и да създават нагласи в посока на обединено и здраво общество. За някои възрастни училището е мястото, където децата пребивават, докато те са на работа. Нищо повече. Или просто място, което пълни главата на малките с теории и факти, не защото са от полза, а защото „така трябва”. Целта е в края на 12-ти клас в дипломата да има такива цифри, които да увеличат шанса за влизане в университет. Да, това е една от функциите на училището, но със сигурност не най-ценната. Не е важно децата да израстват само в интелектуално отношение, но и  в духовно. Да придобият усещане за посока, да открият своите таланти, мотивация да живеят като част от това общество, желание да са полезни, вяра в способността си да влияят  положително и да създават здрави отношения с хората. Емоционална интелигентност. Тя е толкова дефицитна, а се чудим защо има толкова проблеми на всяко равнище в живота – на работното място, в обслужването в институциите, в личните и семейни отношения.

Запитайте се какво ви мотивира или би ви мотивирало да работите с голямо желание и максимално качествено в компанията, в която сте – интересната работа, парите, чувството, че си полезен и необходим, добрите отношения с колегите, признанието от страна на шефове, клиенти, близки хора и обществото. Всички тези неща са от значение. Сега си представете, че работите за 400-500 лв. и вашата професия е някъде в края на списъка с уважаваните професии. Дали ще успеете да запазите ентусиазма си за работа? Много удобно е да не се замисля човек за тези неща. В крайна сметка – тези хора сами са си избрали да станат учители. Така е. Но тези хора са хората, които създават атмосферата в училище – мястото, което обитава детето ви всеки ден. Би било добре тези хора да могат да си позволят да ходят на театър, да си купуват книги, да се записват на курсове за самоусъвършенстване, да пътуват… за да предадат своето вдъхновение и богат опит на децата.

Ако има нещо, което да пречи на развитието в положителна посока, това е липсата на далновидност и навикът да се обръща внимание само на онези неща, които се виждат с просто око, измерими са в цифри и имат незабавен ефект. Често обществото е късогледо за нещата, които имат отложен във времето ефект. Но това, че ефектът не се вижда на момента, не значи, че причинно-следствената връзка я няма! Средата, в която израстват децата, има значение и то голямо.

Какво може да направи всеки един от нас ли? Да подкрепи тези хора, които са избрали да работят в училище като показва признателността си и уважава тяхната професия. Както във всяка професия, и в учителската има хора, които влагат повече от себе си и такива, които са по-посредствени. Но отношението към професията като цяло трябва да е положително. Само тогава може да очакваме повече млади хора да решат да влязат в училище с желание да бъдат положителен пример, да вдъхновяват, да усещат своето значение за обществото.

Написването на статията беше спонтанна реакция на една реплика, която моя приятелка каза, докато обсъждахме нейното бъдещо професионално развитие след като скоро тя напусна работата си като редактор в преводаческа агенция: „Питат ме защо не се пробвам като учителка, така хем ще имам повече време през ваканциите за моите собствени деца. Какви ли не компромиси съм правила със себе си, но такова нещо няма да стана! Да се занимавам всеки ден с 20-30 деца, да се прибирам изтощена и да нямам останала капка търпение за моите собствени и да взимам пари, с които аз самата не мога да се изхраня, какво остава за 4-членно семейство.”

Замислих се за това, че ако повече хора осъзнаваха изискванията към учителската професия, не за да казват на децата си при избор на професия: „В никакъв случай учител”, а за да уважават още повече тези, които са я избрали въпреки трудностите, може би тогава ще видим повече вдъхновение, креативност и живина между четирите стени на сградата, която събира бъдещите лекари, политици, производители, предприемачи, офис служители, адвокати, инженери, учители, програмисти… бъдещи родители и създатели на едно по-обединено и по-удовлетворено общество.

Да кажеш „не чета книги”е като да обобщиш: „не говоря с хора”

Когато си на кръстопът и се чудиш дали да смениш попрището си, дали да продължиш една връзка или да сложиш край, дали трябва да смениш средата си и как да стане това, тогава се случва да прекарваш дни и нощи, в които ти се иска да разговаряш с някой, който ще те насочи по някакъв начин, а не винаги има такъв човек до теб. Дори и да има, той не във всеки момент има възможност да бъде опората, която търсиш. Точно тогава, в средата на нищото, в празнотата или вихъра на съмненията и вътрешното напрежение, едно от нещата, които може да направиш, за да се „центрираш” отново, е да четеш. Не каквато и да е литература, а такава, която ще те „върне на пътя”. Някои хора смятат, че „нямат нерви” и търпение да четат, но това е само защото в представата им книгите са нещо досадно, фантасмагорично или несвързано с реалния живот.

Да кажеш „не чета книги”е като да обобщиш: „не говоря с хора”. Книгите са толкова различни една от друга, колкото са различни и самите хора по света. Всяка книга носи в себе си интелекта, ценностите, опита и душевността на този, който я е писал и на всички онези хора, от чиито знания той е черпил в своя живот. Има книги, които докато четеш, имаш усещането, че слушаш разказа на някой твой близък приятел, който минава или е минал през същите кръстопъти като твоите и споделя с теб възможните изходи.

Някои от тези книги са литература от категорията популярна психология, от серията „Познай себе си”, но не винаги. Има романи на съвременни писатели, които са толкова автентични, толкова близки до реалността, които те изваждат от водовъртежа на съмненията и прекаленото обмисляне, дават ти почивка от дилемата, която те тормози, но и същевременно неусетно ти дават някаква яснота именно по отношение на изборите, които ти предстои да направиш. По това се познава качествената книга. Тя не само те разсейва и забавлява, тя те обогатява с идеи, които можеш да приложиш на практика точно в твоя живот или най-малкото ти създават нагласата да приемаш промените в живота по-леко.

Подтикът ми да напиша статия за четенето се корени в увереността ми, че четенето на качествени книги има силата да зарежда с енергия за промяна към по-добър живот. За разлика от съвременните разсейващи фактори като храната тип junk food, секса от типа junk sex, алкохола и всякакъв друг вид пристрастявания с цел „бърза утеха”, то качествените книги дават не само утеха, но и мотивация за конкретни действия в желаната посока.

Мария Димитрова