Преди месеци се запознах с една жена, с която ни се налага да общуваме ежедневно и предполагам, че това е предизвикателство и за двете ни, защото усетихме почти от самото начало, че „не сме от една порода”. Разбиранията ни се различават, стилът ни на говорене е различен…
Трудно понасям грубостта, подигравките по
адрес на някого и лицемерието и дори и да не изразя с думи
нехаресването си към такъв тип поведение, емоцията ми се изписва на
лицето и човекът отсреща лесно може да види, че не приемам това, което
наблюдавам.
Колкото повече жената усещаше моята непоносимост към нея, толкова по-груба ставаше в отношението си към мен.
Знаех, че това е нейният начин да скрие някаква болка дълбоко в нея – да се „отърве” от каквато и да е чувствителност. Но знаенето не ми помагаше да понеса по-лесно ледения ѝ поглед и глас или подигравките относно външността на този или онзи човек.
Никога не съм харесвала подигравката.
Това е детска реакция на самозащита, когато детето се чувства застрашено
– то се опитва да се разграничи от нещо или някой, който е различен. Подигравката е нетолерантност към различието, тя е предразсъдък.
За съжаление, за много възрастни хора това поведение си остава навик и
дори го смятат за чувство за хумор. За мен този, който има добро чувство
за хумор, може да го използва без това да е за сметка на друг, още
повече, когато става въпрос за някаква чужда болка.
И понеже аз съм по-чувствителна по природа, контрастът между мен и нея беше още по-голям. Първата
ми реакция беше желанието да се опитам да избягам от ситуацията, но
след това реших да остана и да видя как ще се развият нещата с времето.
Месеци наред се опитвах да не показвам
колко ми е трудно да бъда покрай нея. Гласът, с който ѝ говорех беше
твърд като скала. Една приятелка ми сподели какво мъжът ѝ е казал на
сина им, когато е бил тормозен в училище от съученик: „Ще натиска,
докато удари на твърдо.” Синът ѝ, който преди това се страхувал да каже
нещо на грубия си съученик, най-накрая се осмелил да „покаже зъби” и
тормозът спрял. Оставих мекотата си за приятелите и ставах все по-твърда
около тази жена.
Самата аз се учудвах от това каква
черупка мога да си изградя, когато се налага да се предпазя. Защитавах
позицията си по различни въпроси, опитвайки се да не обръщам внимание на
некоректното и неуважително отношение към мен. Можех да си замълча, да
не казвам какво мисля, но това за мен е прекалено голям компромис.
Опитите ми да не показвам колко меко сърце нося ме изморяваха.
Доказах си, че мога да бъда
твърда като скала, но когато това не е естественото състояние на душата,
човек се намира в прекалено голям разход на енергия. И както
Клариса Естес казва в „Бягащата с вълци” – важно е периодично да си
търсим „кожата”, истинската кожа, тази, която често изтънява, когато сме
в неблагоприятна среда. За да я възстановим, трябва да се оттегляме от време на време там, където се чувстваме сред „свои” – при близките си хора, за да се заредим с лечебната енергия на обичта и доверието в отношенията. В тези отношения можем да свалим всички защитни черупки и просто да бъдем себе си, да дишаме с пълни гърди. Благодаря на Бога, че в живота си имам хора, пред които мога спокойно да разголя душата си.
И тъкмо, когато реших, че съм останала
прекалено дълго в тази среда и че имам избора да отида там, където ще се
чувствам като „лебед сред лебеди”, нещо интересно стана. Говорех с
жената с мисълта, че няма да остана още много и моят нов непукизъм по
някакъв начин се усети от нея. Чувствах се силна по някакъв нов начин,
без да ми коства усилия да се „втърдявам”. Да си спомниш, че
имаш избор и вярата, че заслужаваш нещо много по-добро ти дават
невероятна сила. Нещата започнаха да се успокояват между нас.
Но това, което най-много промени
ситуацията, е една неочаквана случка. С една приятелка се получи
недоразумение, при което се почувствах неприета такава, каквато съм и
много ме заболя. Но интересното е, че в дните преди да проведа втори
разговор с приятелката си и да разбера, че погрешно сме си разтълкували
думите, постоянно ми идваше наум асоциация с жената, с която сме „от
различна порода” и по някакъв странен начин усетих болката ѝ и
неприятното усещане, което тя самата трябва да е имала през всички тези
месеци, защото не я приемам. А на мен наистина много ми личи, когато харесвам или не харесвам някого. И изпитах съчувствие към нея.
От тогава насам в контактите ни няма
онова напрежение от началото. Нищо не съм ѝ казвала, но новата енергия
се чувства и сега се радвам, че не избягах от ситуацията, а останах, за
да видя колко много може да се промени, когато търсим начин да я
подобрим, когато сме отворени за възможността да разберем поне
малко мотивите на другия, да усетим болката му зад маските, които си
слага. Още в началото знаех това, но беше само на теория,
мислех го, но не го усещах, не беше минало през сърцето под формата на
съчувствие.
Не знам колко още ще остана в тази среда.
Не правя планове. Напоследък изживявам всеки ден с любопитство,
спонтанно и с много по-голяма доза приемане от преди. Много ми допадна
мисълта на ОШО: „Животът не е бизнес за управляване, а тайнство за изживяване.”
И накрая ще споделя нещо, което прочетох в
списание „Всичко за жената.” Една от редакторките попитала писателя
Калин Терзийски как така пише реални истории за реални хора и те не му
се обиждат и той ѝ отговорил: „Ако пишеш истината за хората,
пълната истина, единственият начин да не те убият, е да пишеш през
любов. Ако ги обичаш, каквото и да пишеш, е добре. Нужно е да се настроиш, и да пишеш през любов, милост и добро чувство. Пиши за тях през любовта, тая, волевата, благородната, която ние си избираме като стил на живот”.
Мисля, че това е вярно не само за писането, но и като цяло за общуването ни с другите хора…
Няма коментари:
Публикуване на коментар