За жабите и кризите

Преди време бях прочела за един експеримент с жаби. Изследователи сложили една жаба в тенджера с кипяща вода и тя изскочила с всичка сила и се спасила от смърт. Друга жаба сложили в тенджера, в която водата се нагрявала на бавен огън. Жабата не изскочила, стояла си там докато се сварила без да усети. След това попаднах на информация, че такъв експеримент въобще не е имало. От гледна точка на етичност към животните наистина е по-добре да не е имало. Но метафората за съдбата на двете жаби ме накара да се замисля за навиците, инерцията, страха от промяната и кризите.

За мъжа, който работи нещо, което не харесва, но не вярва достатъчно в себе си, за да опита нещо ново (а и заемите са си заеми, за съжаление те не позволяват много пространство и време за експерименти). Шефът му често се държи с неуважение към него, въпреки че той съвестно си върши задълженията. И той е сложил маската на непукизма. Опитва се да заблуди и себе си, и другите, че е „над нещата”. Но не е. Себеуважението му страда. Има изгарящо желание за промяна. Неосъзнато. За това говори необяснимият сърбеж по тялото, въпреки че кожата му е видимо здрава. Но тялото му дава сигнали, че започва да се „сварява” като жабата, бавно и постепенно. Че непоносимата лекота на битието го задушава и е по-добре да се събуди навреме, да изскочи от тенджерата без да чака криза. Или може би да се надява кризата да дойде, за да му даде тласък да направи скока и да се спаси от бавното мъчение.

За жената, която посвещава 100% от времето си на децата и дори и майчинството ѝ да е сбъдната мечта за нея, природният закон за баланса изисква от нея да отдели време само за себе си, за да се зареди с енергия. Тялото и ума ѝ молят за мъничко усамотение и почивка от ролята на майка. Често ѝ се случва да има усещането, че не може да диша. Лекарите казват стандартното „от нерви е”, но не казват това, от което тя има крещяща нужда – да върне баланса в живота си, за да е полезна и на себе си, и на децата си.

Защо трябва да се чака дъното, за да тръгнеш в посока нагоре? Защо хората имаме склонността да се вкопчваме в познатото, навичното, което отдавна е спряло да ни върши работа? Защо не се правят повече усилия още в училище да се повиши осъзнатостта за важните аспекти от живота и децата да научават кое поддържа баланса? Някой може да отговори с теорията за конспирацията –  неосъзнатите хора са по-лесни за манипулиране и някой има изгода от това. Но аз си мисля за нещата от друга гледна точка – развиваме се технологично, летим в Космоса, а това, което е най-близо до нас, го пренебрегваме. Ако се научим да обръщаме по-често погледа си към нас, няма да минем през живота си на автопилот. И ще развием усет да изскачаме от тенджерата без да чакаме кризата.