Изчезва ли наистина българското общество?

Преди няколко дни попаднах на пост във Facebook, в който се твърдеше, че българското общество е изчезващ вид. Мнението на автора се отнасяше за политическите и икономически причини за мрачната прогноза.

Аз обаче се замислих за това, което мен винаги ме е измъчвало и все още ми е трудно да приема – апатията на хората към всичко, което не ги засяга пряко – поне на пръв поглед. Ако даден проблем не им създава в момента дискомфорт или страдание, той се пренебрегва – „не е моя работа да се меся”, „всеки да се оправя сам в живота”…

Изчезването на едно общество се дължи на липсата на далновидност, на пренебрегването на факта, че ако на „цялото“ му е добре, то и на единиците ще им е добре. Всеки се спасява поединично, няма достатъчно солидарност и емпатия на ниво общуване с близките хора, с колегите… а какво остава за отношението на политиците към проблемите на непознати за тях хора и съдби.

Всичко започва от отношението и мисленето на мнозинството хора в обществото. Ако повечето от тях нямат усещането за принадлежност към цялото, ако фрази като „национална гордост” се смятат за отживелица или даже наивитет и е срамно да ги използваш, защото все някой ще се намери да ти каже: „Абе, ти в кой свят живееш?”, то тогава какво наистина предпазва цялото от бавен разпад?!?

Не знам за вас, но понякога пред лицето на старостта, наблюдавайки възрастни хора в автобуса, се замислям за смисъла на живота. Не че това е единственият момент, когато такива мисли ми минават през главата, но в такава ситуация се случва по-често. И тогава две са основните желания, които ме заливат с пълна сила – едното е да живея живота с наслада, да забелязвам хубавите неща, които ми се случват, да се радвам на всяко удоволствие, което животът ми предлага, да го изживявам „на макс”, а второто ми желание е – да оставя следа – хубава, смислена, да съм полезна за тези, за които имам възможност да бъда полезна.

Най-важното условие, за да бъдеш полезен, е да развиваш емоционалната си интелигентност – способността да намериш баланса между собствените си желания и желанията на другите, да имаш силата да останеш стойностен човек със запазени ценности въпреки болката, която понякога изпитваш в живота, въпреки некоректността, на която ще попадаш понякога и въпреки хората, загубили ценностите си, с които ще ти се налага да общуваш.

Да продължаваш да вярваш, че думи като доброта, искреност и благородство не са просто литературни термини, които използваме в детството си в класните по литература, а реално съществуващи неща в отношенията на хора, търсещи истинско приятелство и истинска близост – щастие, което се усеща в най-дълбокото на сърцето и което си заслужава усилията да поддържаш тази вяра!

Ако повече хора се опитват в по-голяма част от ситуациите в живота си да се водят от принципа „Ще се отнасям към другите така, както искам те да се отнасят към мене, дори да нямам гаранции, че ще получа от точно тези хора реципрочно уважение и приятелско отношение”, то тогава „преходът” към по-добро икономическо и социално положение в България ще е по-плавен и бърз.

И дори и за някои хора горното изречение да звучи като илюзия, утопия и наивитет, има природни закони, които са логични и следват принципа на „причината и следствието” – ако системата е здрава и на елементите в нея им е добре, но за да е здрава системата, елементите трябва да мислят и за системата, и за цялото.

Как искате да растат децата в България – в атмосфера, напоена с негативизъм и липса на вяра или в една поне с мъничко подобрена среда? Когато сутрин излезете навън каква верига на взаимодействия искате да стартирате още с общуването си с продавача в магазина или колегата в офиса? Защото както Да Винчи е казал: „Всяко едно нещо е свързано с всичко останало.”